Федерациите трябва да спрат да мислят само за пари, а да се погрижат за физическото и психическо здраве на футболистите

Изпращаме още една година във футбола, в която сякаш основната тема бе пари. Световното първенство в Катар бе кулминацията, където световната титла за Лионел Меси се превърна в рядък лъч светлина в иначе смрачаващото се небе над любимата игра. Днес дори Кристияно Роналдо - някога определят за един от най-великите, реши да обърне гръб на Европа, за да прегърне с отворени обятия стотиците милиони на петролния Ал-Насър. Всичко това неминуемо води по един ужасен път, в чийто край тиктака бомба, която изглежда все по-скоро ще избухне.

ФИФА е върхът на пирамидата. Федерацията някак свикна с комфорта да генерира милиарди всяка година и изглежда не е от значение кой ще е президент - Сеп Блатер или Джани Инфантино, за да виждаме едни решения, които приемат атлетите за роботи, които печатат пари. Точно това се случи с обявената идея за ново Световно клубно първенство с участието на 32 клуба. Ръководството на Висшата лига призна, че е научило новината наравно с всички останали, което означава, че ФИФА няма намерение да се консултира с никого, а заявява, че ще направи турнир независимо от мнението на самите участници.

УЕФА междувременно също създава нови и нови надпревари. Първо бе Лигата на нациите, за да премахне приятелските срещи с привидно благородната идея за спестяване главоболията за местните федерации. Да, но залогът вече променя нещата и правилата вече не са съвсем като за приятелски мачове. После пък се появи и Лигата на конференциите за клубните тимове от „третия свят“ на „стария континент“. Но и там бързо разбрахме, че шансовете за посредствените клубове се свеждат до минимум, тъй като квоти се раздават и за отборите почти от средата на класирането в топ 5 първенствата. Такъв бе случаят с шампионската титла на Рома през миналия сезон.

Дори, ако погледнем английската Футболна асоциация, ще видим, че там за нищо на света не искат да се откажат от двете си национални купи, макар да е повече от видимо, че никой не иска да хаби сили и ресурси в Купата на лигата. Едва ли е изненада, че Манчестър Сити чупи рекорди по поредни титли в надпреварата с оглед факта, че „гражданите“ разполагат с достатъчно финанси, че да имат 23-ма напълно равностойни играчи и от от най-висока световна класа.

Кой печели от всичко това? Отговорът е много прост - федерациите, клубовете, рекламодателите, телевизиите и т. н. А кой губи най-много? Отговорът и тук е много простичък, макар и изненадващ - футболистите и феновете.

През сезон 2021/22 рекордьор по мачове в световен мащаб е Оскар Санчез от гватемалския Комуникационес. Той записа 70 срещи в рамките на кампанията - 58 за клуба си и 12 за родината, по данни от официалната статистика. С най-много минути пък е Каспер Шмайхел за Лестър Сити и Дания - 6120. Те обаче са от малцината, които опазиха здравето физическото си здраве, докато психическото не е ясно какво е.

Мнозина ще си кажат, че това е причината съвременните футболисти са получават толкова много пари, за да играят игра, която служи за всеобщо забавление. От една страна хората с подобно мнение ще се окажат прави, но от друга - не свеждаме ли отново всичко до пари? Това неминуемо води до съсипване на емоциите от играта.

Наблюдава се тенденция в електронните разпространители на информация, че все по-рядко запалянковците гледат внимателно мачове по телевизията. Увеличава се процентът на хората, които следят статистическите показатели и си вадят изводи за представянето на отборите само на база цифрите - голове, асистенции, чисти мрежи, владеене на топката, точни подавания и т. н. Несъмнено се забелязали, че медиите ви предлагат статистики с удивителни детайли, като вероятността за отбелязване на гол, докосванията в определена част от терена, посоката на подаванията и какво ли още не.

Цялото това изобилие от футбол води неизбежно до отблъскване на хората от спорта. В нашето широко обкръжение дори имаше хора, които са си изкарвали прехраната със спорт, но не са изгледали и един мач от Мондиала в Катар. Други пък предпочитат да си пускат срещите за фон, докато прекарват време с близки и приятели. Трети пък дори отказват абонаментите си за платените канали, тъй като намират все по-малко аргументи, за да следят срещите на живо, когато всичко се поднася на тепсия от статистиците в интернет.

Асоциацията на професионалните футболисти междувременно насочва вниманието към психическото отражение на всички тези процеси върху самите спортисти. Все по-чести са случаите на депресия дори сред някои от най-големите атлети. Това се дължи основно на натиска, на който са подложени от организационните органи. Всеки един аспект от живота им е публично достояние и очакванията винаги да са на топ ниво на и извън терена неминуемо води до срив в цялостното качество на предлагания продукт.

Хари Кейн е нападател от световна величина с куп рекорди зад гърба си и още години пред себе си, в които да качва летвата още по-високо, но някак оценката за него е такава, че той е критикуван за липсата на трофеи с Тотнъм Хотспър и Англия. В същото време от близкото и далечното минало се идолизират играчи като Тони Адамс, Карлес Пуйол, Паоло Малдини и Франческо Тоти, макар всеки от тях да е имал своите трудни моменти в кариерата. Разликата е, че по тяхно време все още се играеше повече със сърце, отколкото за пари. Единствената причина Кейн да продължава да чака шанса си при „шпорите“ е, защото всяка година получава тлъсти увеличения на заплатата.

Маета Моланго от The Guardian смята, че рано или късно това безумие с безбройните турнири и експлоатацията на играчите ще приключи, но за целта е нужно футболистите и феновете да се опълчат на алчните федерации.