Емигриралият българин - беглец или борец за своето бъдеще?

На този реторичен въпрос бих отговорил накратко така: и едната, и  другата хипотеза са верни. Защо мисля така?

Първо, новите български емигранти са бегълци, но икономически бегълци.

За разлика от старите емигранти, които са напускали страната преди 1989г. , или преди 1944 г. поради политически преследвания и терор, днешните емигранти бягат от родината главно заради липсата на икономическа перспектива – за намиране на работа, адекватни доходи, кариерни опции и др. И тъй като този миграционен бум продължава повече от 20 години, спокойно може да отсъдим: да, изправени сме пред един небивал през най-новата българска история феномен на „велико” преселение извън границите на държавата.

Дотук / 1990-2011 г./ по неофициални данни над 1,2 милиона българи са казали „сбогом” на родината. Официалната статистика ги брои към 600 хиляди, но доста колеги демографи и социолози оспорват това число. През годините на кризата, чието начало почти съвпадна с приемането на България в ЕС, емиграционният поток не намаля, противно на оптимистичните прогнози. Всяка година средно 90 хиляди икономически бегълци се отправят към атрактивните дестинации - САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Северна и Западна Европа.

Така че масовото бягство извън страната се превърна и в модел/начин на живот, и стратегия за оцеляване. В това отношение  ние българите, повтаряме историческата съдба на интензивно емигриращите нации, каквито са полската, турската, ирландската и други. С тази разлика, че българската диаспора все още е силно аморфна; няма спойка (циментираща смес), която да я държи сплотена и устойчива в чужбина. Нито БПЦ, нито правителствата през прехода успяха да предложат някаква платформа /духовна, социална, икономическа/ за подкрепа на милионното българско емигрантско семейство.

Второ, българинът – емигрант е борец, колкото и помпозно да звучи тази дума.

Но неговата битка е строго фокусирана върху собственото му, индивидуално оцеляване. Неговото верую е това на сървайвъра- да остане жив, да се адаптира към една непозната, често враждебна среда. При това-на всяка цена. Като правило, на него не са му предложени равностойни условия за адаптация към порядките в приемащата страна. Често го третират като човек , представител на второкласна раса.  Редки са случаите на групови придвижвания на емигрантски потоци, каквито срещаме например при бегълците, търсачи на убежища от Азия, Африка, Западните Балкани.

Преди две седмици големият философ и социолог Зигмунт Бауман заяви в своята лекция в СУ „Кл. Охридски”, че миграциите са бъдещето на света. Прав е, само че всяка държава, чието население масово я напуска, би трябвало да е наясно какво я чака (освен ако не иска да я изтрият от картата на света след време.

Моите емпирични изследвания и многобройни срещи с български имигранти в Западна Европа, САЩ, Канада, Тунис водят до извода, че дихотомията:”бягство-оцеляване” търпи еволюция в два аспекта: позитивен и негативен.

Позитивният аспект се изразява в конструирането на български етнонационални приемащи общности, които улесняват адаптацията и интеграцията на  т.нар. трето поколение емигранти, напускащи страната след 2007 г.( първото емигрантско поколение е до средата на 90-те години, а второто - през периода 1996-2006 г.).

Имам предвид факта, че в редица региони и мегаполиси на Европа и САЩ са създадени български емигрантски анклави, които помагат за вграждането на „бегълците” в новата среда. Това не се прави организирано - индивидуалният, фамилен или землячески обособен модел на трансгранична миграция при българите се запазва. Но все пак е друго, когато отиваш при „свои” в непознатата чужбина - роми при роми, турци при турци, тракийци при тракийци и прочее микроетнически общности на граждани с български паспорти. Този етнически стратифициран модел на начална имигрантска адаптация неотдавна проучвах на терена- заедно с колеги белгийски социолози в района на община Гент.

Другото позитивно развитие е трайното заселване на новото място. След намирането на работа следва закупуване на жилище, локализиране и концентриране по местоживеене (т.нар. български махали в чужбина), образование за децата и пр. Скитничеството  (номадичният тип поведение)  се практикува главно от нашенските роми. Второто поколение на емигрантите по  културни предпочитания и стил на живот вече има много малко общи черти с вътрешните българи, останали в родината. Родените в чужбина българчета не са бегълци, нито пришълци, а по-скоро градивни елементи на приемащата нация.

Като икономист-социолог бих отбелязал и ключовото значение на емигрантските финансови трансфери към България. По данни на БНБ, годишно те възлизат на около 700 милиона евро, а заедно с неофициалните парични трансфери ги изчисляват на  над 2 милиарда евро. Което поставя България сред типично емигрантските страни, поддържащи фискалния си баланс  благодарение и на  парите на гурбетчиите.

Негативният аспект обикновено се свежда до т.нар. изтичане на мозъци. Вярна, но механична констатация. Изтичат не само мозъци, тъй като в чужбина заминават хора, чиито коефициент на интелигентност е над средния за страната (изключвам скитащите трансгранични мигранти); изтича бъдещето на страната, защото средната възраст на „бегълците” е под 40 години. Оттук и демографският срив, който се наблюдава в България през последния почти четвърт век.

Тук стигам до следващия миграционен симптом, който някои колеги социолози отбелязват като особено тревожен: спонтанното фамилно изселване. Стотици  са вече семействата, които в даден момент, без видима причина, продават дом и покъщнина и  се изнасят в друга страна. Не заради липсата на работа или бизнес у нас, нито поради персонални /служебни репресии. Просто напускат, заричайки се никога да не се върнат.

Бягат „от България” –такава, каквато е!

Отиват в друга държава, само защото „не е България”!

Тези български семейства не са остракирани от недоволните им съграждани или жестоки управници; те сами се изолират от нацията, която ги е родила и от държавата, чиито граждани са. Социолозите и социалните психолози са длъжни да разгадаят механизма на фамилно базираното бягство в чужбина.

Сигурен съм, че това предизвикателство ще привлече вниманието на доста колеги, които се занимават със социология на миграциите.

Но какво да кажем за политиците, за управляващите!

Защото фамилните бягства са израз на загубена надежда, на отчаяние, че социалната уредба, гражданското всекидневие  в държавата България ще предложат по-добри индивидуални перспективи и фамилна сигурност в близко бъдеще.

Никой не бяга от доброто. Изключвам авантюристите. А ние българите рядко сме бивали групови авантюристи в историята. И за бегълците родното гнездо никога не е губило своята привлекателност.

Проф. Кръстьо Петков
УНСС , катедра „Икономическа социология”