Иво Сиромахов: Карма българска е близките на Ботев и Левски да умират в крайна бедност, изоставени от България

„От нашите съвременници имам много вдъхновители – мои учители, приятели, актьори, музиканти и поети, на които съм се възхищавал и продължавам да се възхищавам. В миналото това са онези, които наричаме „възрожденци“ – които са запалили духа в българина, огънчето.“

Това заяви в предаването „120 минути“ по бТВ писателят, сценарист и драматург Иво Сиромахов.

„Има много хора, които са наши съвременници, но за съжаление са вече забравени. Пример за такъв човек е доктор Стефан Черкезов. Неговата история е покъртителна. 1963 година в един много горещ августовски ден, автобус пътува между Велико Търново и Горна Оряховица – на едно кръстовище се врязва в един камион и се запалва. Вътре в този автобус пътува 26-годишният д-р Стефан Черкезов. Автобусът гори, той започва да вади горящи тела – самият той се запалва, косата му започва да гори, но успява да спаси всички 47 пътници“, разказа писателят.

„Идват линейки, искат да го качат, но той настоял първо хората да бъдат обгрижени. След това пеш отишъл до болницата. Оказало се, че не могат да го спасят, защото изгарянията му били много тежки. Последните му думи били „кажете на баща ми, че не напразно си е дал парите да ме изучи, защото аз станах добър лекар“. Остава 23-годишна вдовица със седеммесечно бебе на ръце. Най-потресаващото в тази история е, че нито един от тези 47 души не е отишъл да потърси вдовицата, да я попита има ли нужда от нещо или поне да благодари“, допълни още Иво Сиромахов.

В новата си книга „Моите вдъхновители“ Сиромахов е посветил цяла глава на актьора Петър Иванов Попйорданов, известен като Чочо Попйорданов.

„С Чочо Попйорданов бяхме много близки приятели и той наистина е от големите мои вдъхновители. Човек, който е събудил в мен много копнеж към свободата, много смях, много радост. Има една история с него, когато е бил на пет години, родителите му му донесли от Чехия едно палтенце с много красиви копчета. И Чочо разказва как отишъл в детската градина, а децата го наобиколили и много се радвали на палтенцето му. И малкият Чочо хем се радвал, че е център на внимание, хем му станало мъчно, че тези деца нямат такова палто. И за да ги зарадва, започнал едно по едно да къса копчетата от палтото си и да ги подарява на децата. Аз го познавах вече по-късно, когато той по същия начин късаше парчета от сърцето си – и ги подаряваше на приятелите си, на жените си, а понякога и на напълно непознати хора. Това беше Чочо – един голям мой вдъхновител“, разказа още Иво Сиромахов.

В творбата си писателят засяга и темата за най-мистичната фигура в българската история - Васил Левски.

„Към Апостола всеки от нас може да има само един ориентир и това е сърцето ни. Вътрешното ни аз. Това, което е за всеки от нас Апостола – само така можем да открием неговата картина, защото той е оставил частица от себе си във всеки един българин. Дали ние го идеализираме, или по-скоро имаме нужда да знаем, че по нашите земи е стъпвал и такъв човек – човек изцяло отдаден на свободата, на идеалите си. Има едно нещо, което и до ден днешен не ми дава мира. Това са четирите въпросителни след думата „народе“ в тефтерчето на Апостола. Какво е искал да ни попита? За мен това е един вопъл, едно страдание усещам. Не смея да мисля какво е, но не е ли странно, че 150 години след гибелта на Апостола ние не знаем къде е гробът му? Макар че той самият е казвал: „Ако ме обесят, то гробът ми ще бъде в България и всякой ще го знай“, сподели Сиромахов.