14 ноември 1885 г. Сърбия напада България

На 14 ноември (2 ноември - стар стил) 1885-та година сръбският крал Милан обявява война на България, а причината е Съединението между Източна Румелия и княжество България.

Обединението променя коренно съотношението между силите на Балканския полуостров и предизвиква реакция от страна на всички съседни страни. Сърбия не е доволна, защото нейната територия остава по-малка. Затова още на 27 септември същата година изпраща свои военни части към Трън. Те пресичат границата, но са отблъснати от българската войска.

Румъния също заявява, че ще търси разширение в Южна Добруджа. Гърция извършва незабавна мобилизация и заплашва, че ще нахлуе в турска територия, за да присъедини като компенсация части от Македония.

Международната общност също е привлечена от случващото се на Балканите. Великобритания подкрепя Съединението, защото вижда шанс да спечели позиции в уголеменото Княжество и в същото време да разклати руските позиции на Балканите. Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия се отнасят отрицателно към случилото се в България и искат възстановяване на статуквото от преди 6 септември 1885 година.

Като първи знак на неодобрение, Русия незабавно отзовава всичките си офицери от княжеството и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов Михаил Кантакузин, който също е руски офицер – да подаде оставка.

Започва една невероятна дипломатическа игра, обяснява Стефан Шивачев, директор на Регионалния исторически музей в Пловдив. Междувременно българската армия е останала без команден състав.

Правителството на Петко Каравелов още от самото начало на събитията ясно отчита надвисналата опасност и се опитва да спре предстоящата война дипломатически средства. Водят се преговори в Петербург, Париж и Лондон. Освен това султан Абдул Хамид Втори също информира Великите сили за случващото се на Балканите. От там го съветват да реагира спокойно и да не предприема крайни действия.

Когато Сърбия напада България българският княз Александър Втори пише писмо до султана. Като глава на васална държава той е длъжен да го информира за нападението от Сърбия. А според Берлинският договор Османската империя като сюзерен е длъжна да защити България дори с изпращането на своя армия във войната.

"И изведнъж виждаме, че ако се спазват тези дребни правила Османската империя трябва да прати войска, за да разбие сръбската армия. А сръбската армия в същото време воюва в полза на Османската империя. Нали, няма съмнение, че при това положение Портата започва да мисли, а тя мисли бавно", разказва пред Bulgaria ON AIR доц. Валери Колев от Историческия факултет на СУ "Климент Охридски".

"На 9 ноември, когато българската армия е преминала в контранастъпление, султана изведнъж се сеща, че трябва да размаха пръст на Сърбия и пращат нота до крал Милан, че няма да разреши да бъде нарушена българската граница. Това е в момент, в който сърбите почти са напуснали българската територия", обяснява проф. Тодор Петров от Националния военноисторически музей.

На 16 ноември Княз Александър Първи е принуден да прекрати бойните действия и да спре устремния победен марш на сръбска територия. Войната приключва с победа за българската армия. Равносметката е – убити са 550 български войници и офицери и 700 сръбски. Ранени са над 8000 души и от двете страни. Старите граници са възстановени, но Съединението на княжеството и Източна Румелия получава международно признание. Мирният договор между България и Сърбия е сключен на 19-ти февруари 1886-то година в Букурещ.